Кактус
Кактус
Изрониха се всички чудеса.
И празниците зъзнат вънка слепи,
понеже под беззвездни небеса,
щом огън не кладеш, не сбираш пепел.
И между нас се стича сипкав мрак.
И ако нещо, някъде пропука,
ще е неволен жест, случаен знак,
одрали с лъч задрямалата скука.
И кърмя тази мъртва тишина
със стон и вик сподавен аз, откакто
посятото в мен коренче вина
не избуя в един огромен кактус.
И дишам ли, кървя като заклан
и слизам в себе си, все по-навътре:
листо от дъб е хладната ти длан
и тя до моя ад ще ме дотътри...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
