Навярно не знам

как мога да дам

малко повече вяра

на всеки под слънцето.

Навярно обичам,

навярно горя,

навярно превръщам се в зрънце.

Понякога стълбите качвам с разкрач;

понякога вяло се тътря.

И в бледата сутрин,

и в яркия здрач

истории все нови аз търся.

Но стига за мен,

но стига тщестлавие –

дайте за вас да говорим.

За будната мисъл,

за глухия плач,

за храбрите, които не молят.

За всички онези големи сърца,

за всичките скрити достойнства,

които изпъкват, когато цена

придобиват нещата без стойност.

Когато те бутнат в пастта на страха,

когато ти счупят краката –

тогава да махнеш безгрижно с ръка,

да бъдеш persona non grata.

А после да станеш и с кървава храчка

да плюеш в очите на ,,вчера’’.

И даже от утре да нямаш мечти –

поне една във мен ще намериш.