Каквото залюляло, долюляло...
Къде ли не аз търсих, молих, питах,
от скитане без силица останах,
и плащах, и със подкупи опитах.
Не си намерих пак глава – за смяна.
Че старата отдавна не ме слуша.
Дъски ѝ хлопат, вечно разковани.
Опита ли да мисли и запуши,
мигрената за гушата ме хване.
Две-три глави поносих тъй, за проба.
Но все на странни някакви налитам.
Пирони, чук, прокъса ми се джоба.
Кова сега и нищичко не питам.
И вече знам си. То се е видяло.
Така докрай орисва ме съдбата.
Каквото залюляло, долюляло...
Поне да си наостря пак рогата....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
