Каквото залюляло, долюляло...
Къде ли не аз търсих, молих, питах,
от скитане без силица останах,
и плащах, и със подкупи опитах.
Не си намерих пак глава – за смяна.
Че старата отдавна не ме слуша.
Дъски ѝ хлопат, вечно разковани.
Опита ли да мисли и запуши,
мигрената за гушата ме хване.
Две-три глави поносих тъй, за проба.
Но все на странни някакви налитам.
Пирони, чук, прокъса ми се джоба.
Кова сега и нищичко не питам.
И вече знам си. То се е видяло.
Така докрай орисва ме съдбата.
Каквото залюляло, долюляло...
Поне да си наостря пак рогата....
© Надежда Ангелова All rights reserved.
