Каприз на душата
Представих си, че вече ме няма
и всичко стана толкоз незначително
просто
лесно дори.
Полетях нагоре към моята мечта
към тайните, които не разбирах
към живота, който не изживях
към тебе, която никога не открих.
Забравих болката, която тъй добре
се бях научил да прикривам.
Времето спря.
Безвремието отми отровата
от кожата ми
от лицето ми
от съзнанието ми.
От мен.
Безвремието ме обгърна
и вече не се страхувах
и вече се примирих
със всички загуби.
Безвремието ме обгърна
и вече я нямаше заблудата, че
някой ще ме спаси
от самия мен.
---
Това сън ли бе?
Или реалност?
Или само копнеж?
Може би поредната игра на съдбата
или видение в сянка от пламък на свещ?
Каприз на душата – логично звучи!
Поглед наивен
през незрящи очи.
Представих си...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Ватев Всички права запазени
