Изгряват слънцето и луната и се ражда любовта.

                  Всички души се преплитат в копринените нишки на кармата.

                  Съдбата ни събира и тя ни дели в едно съществуване.

                  Срещите случайни излизат нагласени.

                 Дали тук и сега, дали ще живея или умра, аз ще съществувам!

                 Дали пепел или жар, душата ми е неразрушим храм.

                 А сърцето, в него избухват слънца и залязват звезди, защото то е вселена.

                 И така се раждат хиляди души, преплитащи се от съдбата.

                 Търсим се едни с други, докато се скъса нишката на самотата.

                 Тогава се ражда красотата и извира смисъла на всичко това.

                 Тогава разбираме какво  е висшата любов.

                  А дотогава се скитаме в бездна и търсим светлина.

                 Минава времето, минават животите докато стигнем до същността си.

                 Отхвърляме страстта и приемаме обичта и разрушаваме илюзията.

                 Страдаме и търсим докато намерим...

                 Намираме себе си, намираме другите  и преоткриваме вселената.

                Разбираме, че не сме сами, разбираме кои сме и продължаваме напред.

                А времето продължава да тече по вените на пространството.

                То стига там, откъдето е започнало и продължава другаде.

                И така всичко продължава да съществува в хармония.