Момчетата изпращаме войници!

Това са празници, но ние сме видели

И много болка в тъжните раздели,

От влагата замрежени зеници

И да напират, трудно удържими -

В очите на момичета любими

Или на майките неутешими -

Трогателни и искрени сълзи.

И само тези храбро  се държат,

Които вярват, че ще издържат

Раздялата със дните скучно-сиви,

Ще се дочакат и ще са щастливи.

Мария също твърдо се държа.

Донесла бе голям букет цветя -

Набрала ги от своята градина.

Тя през кръга на близките премина,

Уверено до Любо приближи,

Цветята със  целувка му поднесе

И много тихо, като клетва, произнесе:

- Обичай ме през всички тези дни!

От нищо на света не се отчайвай!

Каквото и да става,  ти помни:

Обичам те и вечно ще те чакам!

IV.

Щастлив е, който тръгвайки войник,

Любима няма и не я оставя!

Спокойно трудните му дни текат,

Съмнения душата не терзаят.

Той в клас със празен поглед не блуждае,

Докато сложна схема се чертае.

Не се обръща никога наляво,

Когато прозвучи команда:  "Право!"

Щом нещо трябва с риск да се превземе,

Той пръв е:

 "- Няма по-добър от мене!

Дори със мене нещо да се случи,

Любима нямам - разрив да получи!

За мене само майка ще се вайка,

Но кой роден, кажете, няма майка!"

Не му тежи във празничните дни

Дневален несменяем да седи.

Не мисли за жени, че този цвят

В казармата почти е непознат.

Той ще запомни бойната си служба

С безкористната, честна,  мъжка дружба!

Но колко по-щастлив е онзи, който

В казармата не е пристигнал сам,

А със едно момиче във сърцето!

Като звездица в мрака да му свети,

В студените окопи да го грее,

И в дни на самота да бъде с нея,

С любимата, и да мечтае как

След службата ще бъдат двама пак,

И колко още радост ще изпитат,

И ще останат заедно - до края

На земното кълбо и на безкрая!

Понякога ни прави любовта

Размекнати,

Негодни за войници.

Но колко често ни окриля тя

И ни изправя в първите редици!

Такава беше любовта при Любо!

РабОти ли или се състезава,

Той винаги във всичко побеждава:

Че вътрешно той винаги се бие

За нея, за любимата Мария!

В стрелбите две десятки ще простреля -

Веднъж за себе си, веднъж за нея!

Когато лицеви опори правят

И всички други се изправят, той

По брой
останалите ще надмине

Със буквичките в скъпото й име!

Когато обикалят стадиона,

След като с всички нормата изпълни,

Три обиколки още ще допълни:

Една за "Ма-",
а втората - за "-рия",

и третата за цялото: "Мария"!

Не го е страх от вятър и от студ,

От караул, от походи, от труд.

Безкрайно принципен и справедлив,

С добрите ласкав,  с лошите - гневлив;

От хули и от злоба не се пази -

Когато знае, че го люби тя,

Какво от туй че някой ще го мрази!

И веселият нрав да не забравим!

И вече можем да си го представим!

Той в тази нощ е часови.
В нощта
крила разперил, вятърът бушува.
Високо, в облачната пелена,
Луната, като златен кораб, плува.

Това не е обикновена нощ -
настъпва в нея Новата година.
Ще я посрещне наборът с "Ура!"
и възглас: "- Огън! Служба не остана!"
ще прогласи небето и Балкана.

Наистина, че повечето мина!
Започне ли се новата година,
след месец-два настъпва пролетта,
след нея лятото - и ей я есента:
Най-чаканата, жажданата есен,
която ще ги върне у дома!

Мария, скъпа! Чакаш ли и ти?
Люлеят ли те същите мечти?
Това ще е последна тъжна зима!
И нека вятърът в нощта върлува -
аз съм далеч от теб, но ти празнувай!

V.
И тя празнуваше!

За празника на Новата година,

В компания девойки и младежи -

Все още необвързани, неженени,
приятелка-съученичка я покани.

Без много да се кани и умува,
Мария радостно поканата прие:
нали все някъде ще трябва да празнува!

На масата бе всичко подредено.
Мястото на Мария бе до Веньо
съвсем случайно. Знаеха се те
по малко име само и лице.

Накратко ви описах аз Мария,
сега за Веньо нещо да разкрия:
от нея беше малко по-висок,
широк в плещите, мургав, тъмноок,
и шест години по-голям от нея.

Наедро рязаната смядовска луканка,
резливо сунгурларско младо вино,
тавА със баница и баклава -
това е карнобатска веселба.

Разбира се - и с карнобатски песни!

Не знаеха ни Банкя, ни Наречен,
нито лекарства нашите деди.
Но имаха едно лекарство - песен -
способно всички тях да замени!

Тъй пеят, че изхвръкват всички вени!
Лицето цяло да се зачерви!
Гърдите се напрягат и изпъкват,
вратът - трепери,  гърлото - ечи!

С такава песен радостта се утроява,
а двойно мъката ще облекчи!

И тези нежни женски гласове -
като ръце на шия се обвиват,
страните галят с меки, топли длани,
и падат на сърцата изтерзани,
като мехлем върху юнашки рани!

А всяка дума в песента е злато,
или олово - на душата да тежи,
или от стара мъдрост е кована,
или от луда веселост искри!

И затова тук хората са горди,
живеят дълго, не отстъпват в спор!
Една такава песен да изпееш -
е равно на дванайсет часа спорт!

Надвиват им,
във всичко най-чудесни,
еднички само странджанските песни!

Мария бе звезда на вечерта!
Душа на тържеството беше тя!

Тя с красота и нежност ги плени!
С веселие и песни ги плени!

Излъчваше сърдечност, доброта,
сияеше със мека топлота!

Ту в ласка закачлива, ту спокойна,
за всекиго изглеждаше достойна!

В мига, във който гръмна полунощ,
издигнаха в ръцете пълни чаши,
със пожелание за здраве и за щастие.

И някой светлината угаси.
И всеки своята приятелка целуна.

Какво от туй, че Веньо я целува?
Какво от туй, че тя ще го целуне?
Тя си представя, че целува Любо!

И две целувки бързи му дари -
две трепетни целувки - по страните.

Това безмерно го окуражи!
Поиска той и в пазвата да бръкне,
ала Мария гневно се отдръпна,
показа остри нокти на тигрица,
за малко да му залепи плесница!

Прошепна той:
"- Но аз за теб ще се оженя!"

Тя му отвърна:
"- А ще питаш ли и мене?"

Но светна лампата и веселбата продължи.
Разправяха се случки и лъжи,
на вицове се смяха, песни пяха,
танцуваха, дори кючек играха.

То може и вулгарно да звучи,
ала зависи със какви очи
го гледаш.

Казват, баба Кера,
преди години, но речи го - вчера,
като за първи път танго видяла,
се кръстила, ругала и кълняла:

- Не са ли публични жени, кажете?
Виж как се залепили за мъжете!
Поне кючек да бяха си играли,
но де кючек - не им харесва вече,
защото се играе отдалече!

Отмахнала се после в тъмнината,
където си избълвала стомаха!

Но Веньо повече не се усмихна.
Към ъгъла се дръпна и притихна,

Със поглед мрачно-съсредоточен:
или от нещо страшно оскърбен,
или на нещо важно бе решен!

Прибра се вкъщи, ранна сутрин беше,
но майка му го чакаше, не спеше.
Запита го къде, с кого са били,
добре ли, колко са се веселили?

Той всичките подробности прескочи
и с глас решителен, макар и тих,
направо думите в целта насочи:

- Чуй, майко! Вече доста дълго време
ми казвате, със татко, да се женя.
И ето - тази вечер се реших!

Изтръпна майката,
в предчувствие обзета.
Ръката й отиде на сърцето.

- Коя избра? Кажи я и на нас!
Оттук ли е? Познавам ли я аз?

- Навярно я познавате и вие.
От тука е. На име е Мария.
Видях я още и си казах: "Тя е!"
Обаче ще ме вземе ли - не зная!

- Защо така се плашиш и чумериш?
Във тоя град със първите се мерим!
Един на майка и баща! Богат!
Със къща в центъра - като палат!
Заглежда й се кой отде я зърне -
със пръчка да я шибнеш, и ще тръгне!
Отгледахме те здрав, без недостатък!
Изучихме те, стъпи на краката!
Избирай си жена оттук нататък!

Не знаеш, казваш, дали ще те вземе?
Нима с Мария пък светът се свършва?
Виж Ленчето - за докторка завършва!
И Веселка, и тя ти се надява -
като ме срещне, все ме поздравява!
Която и мома да избереш,
ще я дадат, ще ни я доведеш!

Отвърна Веньо:
- Или за Мария,
или за черната земя! Ще се убия!

VI.

За Веньо ясно - севдата го свива.

Ала защо Мария не заспива?

(Следва)