Цветовете се преливат в монохромната дъга,
шарка със контур се сливат, избледняват на дъжда.
Образът ти се размива, губи форма и душа,
аз те виждам още ясно, в светлината на ума.
И картината рисувам, хванал четка във ръка,
аз стоя сега безмълвно, там пред входната врата.
Мойте сили аз предавам върху бялото платно,
и душата ти се скри под щриха, там застана сгушено.
Това не е портрет, а снимка, уловила младостта,
грее твоята усмивка, съхранена във вечността.
Дъждът не може да ме спре, силен е във мен стремежа,
трябва аз да те завърша, за да потуша копнежа.
Да те зърна аз копнея, за последно в този час,
защото вече не ми стига ехото на твоя глас.
Мислите ми са превзети, окупирани от мисълта,
вече нямам епитети, свърших аз и римата.
Аз картината ще пазя, ще я браня и обичам,
не защото обещах ти, а защото ти се вричам.
Никога не ще забравя какво направи ти за мен,
светлината ми възвърна, жив съм аз от онзи ден.
© Димитър Дуров Всички права запазени