Цветовете се преливат в монохромната дъга,

шарка със контур се сливат, избледняват на дъжда.

Образът ти се размива, губи форма и душа,

аз те виждам още ясно, в светлината на ума.

И картината рисувам, хванал четка във ръка,

аз стоя сега безмълвно, там пред входната врата.

Мойте сили аз предавам върху бялото платно,

и душата ти се скри под щриха, там застана сгушено.

Това не е портрет, а снимка, уловила младостта,

грее твоята усмивка, съхранена във вечността.

Дъждът не може да ме спре, силен е във мен стремежа,

трябва аз да те завърша, за да потуша копнежа.

Да те зърна аз копнея, за последно в този час,

защото вече не ми стига ехото на твоя глас.

Мислите ми са превзети, окупирани от мисълта,

вече нямам епитети, свърших аз и римата.

Аз картината ще пазя, ще я браня и обичам,

не защото обещах ти, а защото ти се вричам.

Никога не ще забравя какво направи ти за мен,

светлината ми възвърна, жив съм аз от онзи ден.