19.12.2014 г., 7:48 ч.

Картинки от наше село 

  Поезия » Друга
339 0 1

Малък бях и на към Излак

аз воловете подкарвах.

Бях с природата тъй близък,

селото ми беше карма.

 

С патерици Джорджа тежко  

сяда в стола инвалиден

в бреневреци – белодрешко –

дядо си на снимка виждам.

 

Баба Дона към мазето

с маркучéто се запътва

и съглеждам през резето

от ракийката да дръпва.

 

Ден след ден тя намалява

и на бурето през чепа

се навярно изпарява,

но не искам да я клепам,

 

че ми меси сладки питки

и овцете издоùла,

сипва млякото в паница

на покривката от свила.

 

Дядо Христо се досеща

бурето защо е празно,

че с език завързан плещи

баба думи важно, важно.

 

То какво ли му остава

на селяка? Зиме няма

работа и тъй се сгрява

с глътка – вътрешно – голяма;

 

външно – с цéпеник в жарава

на огнището с котлето.

Пролетта ни наближава,

а иззимим ли и ето,

 

в път ни вкарва стародавен

стоката и ние – трима –

на зелено да се хванем

за трева и за коприва.

 

И съседът Джорджа даже

пролетно се приповдига,

сякаш иска да ни каже,

с труд, че всичко се постига!

© Иван Христов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прекрасно е, поздрави!
    Пренесе ме на село, където с баба и дядо съм се чувствала най-добре, най-истинскa !
    Благодаря от сърце!
Предложения
: ??:??