Малък бях и на към Излак

аз воловете подкарвах.

Бях с природата тъй близък,

селото ми беше карма.

С патерици Джорджа тежко  

сяда в стола инвалиден

в бреневреци – белодрешко –

дядо си на снимка виждам.

Баба Дона към мазето

с маркучéто се запътва

и съглеждам през резето

от ракийката да дръпва.

Ден след ден тя намалява

и на бурето през чепа

се навярно изпарява,

но не искам да я клепам,

че ми меси сладки питки

и овцете издоùла,

сипва млякото в паница

на покривката от свила.

Дядо Христо се досеща

бурето защо е празно,

че с език завързан плещи

баба думи важно, важно.

То какво ли му остава

на селяка? Зиме няма

работа и тъй се сгрява

с глътка – вътрешно – голяма;

външно – с цéпеник в жарава

на огнището с котлето.

Пролетта ни наближава,

а иззимим ли и ето,

в път ни вкарва стародавен

стоката и ние – трима –

на зелено да се хванем

за трева и за коприва.

И съседът Джорджа даже

пролетно се приповдига,

сякаш иска да ни каже,

с труд, че всичко се постига!