Аз го срещнах на прага на моето счупено щастие.
Със лице на поет, с дъх на сладостни диви къпини.
Със бездънни очи, от онези - полудиво горящите.
Без истории стари, без адрес, без обвързващо име.
Бях разсипала волята някъде. Не успях да отмина
и го вързах до мойте надежди, на светло, да диша.
Нямах смелост ли, ала все си измислях причини
да страня от торбата с надежди, обрасла със лишеи.
Този образ застели сърцето ми. Като жилав бръшлян.
И кръвта ми привикна със това кислород-изобилие.
Аз си имам Поет - устремен, вдъхновен, неразбран!
И с Вселената сключих накрая тихо, кротко примирие.