Като икона във храма
Привърши септември. Есента се сбогува.
Прибра си магията чаровникът листопад.
Примряла, Природата тихо добрува,
приготвя кожуха за първия сняг.
Последният ден е толкова светъл.
Слънце в небето е редкият грозд.
Тъжна е Есента, в рокличка златоцветна
тихо се радва на дюля и грозд.
Топло в сърцето. Есента си е ласка.
Не искам да вярвам, че ще дойде и зимата.
Нашата приказка... Тя е прекрасна!
Ще ми се, Боже, и в бялото да я има...
С какво да сравня утринната заря?!
Небето е чисто, огнено променено.
Как да ви го пратя?! Как да ви го даря?!
Магия Божествена за вас и за мене...
Само Господ рисува такива пейзажи.
Прекрасна е Светлината! Денят ще царува!
Играят лъчите и в приказните миражи
надига се чувството някого да целунеш...
В мъгла се разтвори нощната ми гадателка.
Спомени запечатани в косите остават.
Ти ще бъдеш моята прекрасна приятелка!
Обичта ни е Утеха и Радост, и Забрава...
Дните си тичат, бягат минутите...
Ние сме двама. Над Време всевластно.
Всичко е здраво. Думите чути.
Слети сърцата. В едно. Във Прекрасното.
Свещ ще запаля в утрото ранно!
Свещ ще запаля - да свети за двама!
Ще те целуна... Ще чуем "Осанна!"
и ще те гледам... като икона във Храма...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
