Като жадна от оазис пих
В нозете ми умилкват се вълните
на реката, погалена от вятъра,
долавям воплите на дните,
стопили се в житейското ми бягане.
Лъкатушещата сянка на върбата
полазва гальовно плещите,
натежали от живот и от лутане,
от чувства, от вълнение - от скитане.
Целува ме ехото на гората
от всяка вейка, сплела стих,
а от сричките ти на душата -
жадна като от оазис пих...
Очите ни се срещат в тъмнината,
избухва като в пламък топлина,
разтопеното олово на плътта ни
пулсира още във гръдта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
