КАТО В ШУБЕРТОВА ПЕСЕН 
Р.Чакърова 

Един поет бе вперил тъжен поглед 
във залеза над речната вода. 
И преподреждаше наум живота 
и смисъла на малките неща. 

Обичан ли е? Бил ли е разлюбван?...
Очите му се рееха в далечното. 
Навярно ненаучен бе да губи... 
И бе смален в чертите си човешки. 

Душата му крещеше неразбрана. 
И мислите навярно го боляха 
от вечно незарастващата рана 
по спомена за бащината стряха. 

Внезапно някой плахо го докосна 
по тъжно поприведеното рамо. 
Не му зададе никакви въпроси. 
И да погледат залеза остана... 

Да съзерцава бе зает поетът 
потъващото слънце във реката. 
И тръгващите стъпки не усети, 
и нито чу, че някой друг заплака... 

Когато тъмнината го извади 
от дълго продължилия му унес, 
една звезда отрони се и падна... 
Но късно вече бе да я целуне... 

Зад тъмно син воал Луна надникна 
и блесна крайчеца на сърпа тесен. 
С това съвсем неволно предизвика 
мелодия от Шубертова песен... 

Лондон 2016 '