Ти ми преряза крилете.
Бавно и сигурно
ме превърна в мишена,
по която се целят сега ветровете,
а отвътре яде ме гангрена.
Ти ми преряза крилете.
Аз ти помогнах учтиво.
С наивност,
с мълчание,
с безропотност.
Позволих ти да бръкнеш дълбоко
под булото скромно на душата ми.
Да превърнеш верността ми в локва,
в която, похабена хлипа красотата ми.
Позволих ти!
И сега съм в плен на вината.
Всяка вечер,
всеки ден
ме пронизва нейното жило.
С помътнели очи и обречена.
На колене съм,
а край мене... мъртвило.
Няма да спреш!
В ръцете ти бледи
са ножът и хляба.
И с вярата в Бога
не ще ме съзреш –
аз съм толкова слаба!
И с последните сили
пак в живота се вричам.
И не търся за ден покаяние.
Стига ми това, че обичам
без посока и без разстояние.
/дианнна/
© Диана Иванова Всички права запазени