Уморен от болезнени спомени,

перчемът ми се разхожа на воля.

А аз усещам стрелите -  въпросите,

що отново душата ми тровят.

Плачът все още пълни очите ми,

налети със парещи сълзи,

които изпълват пак дните ми

с черно, като опал кадифе.

Отпивам по малко от кафето си,

прецеждам го през прошарен мустак,

еспресо - ароматно и истинско,

то вгорчава живота ми пак.

Бароково щедро окастрям мечтите си

и приземявам високия полет.

Оставам във властта на дните си -

желан и неискан, душевно богат и самотен...