Казармено вълнение /1961г./

В тъга и смут поел съм път-

            далечен и незнаен,

а тук довел ме е Дългът,

          като човек случаен.

А първите ми дни Светът

             обливаше в потоци.

И с ромон идеше Сънят.

      Аз вярвах във пророци.

Възславил хубава Мечта,

      покой не найдох, сетен.

И само виждах я в екстаз

            до моя Дух заветен.

Какво ли носи ми Лъчът,

тъй нежно взрял се в мене?

Обагрен, ширнатият път

защо ли мълком стене?

Всеки миг и час бушува,

Буря лятна вее хлад

и сърцето ми дочува

горки мисли как текат.

Но пак рубинен лъч трепти

в Душата – все тревожна.

Пресрещат се тъги, мечти

в борбата неотложна.

Възкръсва в бурните тъми

любов младежка, свята.

И споменът за „Mon ami”

изпълва ми Душата.

Все образ ли, неотделим

       от Предживот живяно,

Носталгия ли или Сплин

         ме викат непрестанно?

В тъга и смут поел съм път-

                далечен и незнаен,

а тук довел ме е Дългът,

               като човек случаен.