Под гордата снага на Тумба

виши корона, ствол - кинжал,

но в болен мозък нечий хрумна

да реже кестена, без жал.

С широка сянка той затулял

градинската котловина,

че садил круша, слива, дюля,

но липсвала им светлина.

И казвам му: човече Божи,

къде си тръгнал с тоз топор?

Недей съдбата ни тревожи -

за всеки има син простор...

А от растежите, полека,

през цвят, пчела, до плод узрял,

дървото тук, от памтивека

животът наш осмисля цял.