Сънят ми веч' не е тъй сладък,
и моят свят е разрушен,
и чувствам се едва ли не отпадък,
проклинам се – защото съм роден,
защото само, само страдах,
всяка нощ и всеки ден.
Опитах се да бъда силен,
и всичко да преборвам с лекота,
но той дъждът валеше изобилен,
дошъл от буря, буря в любовта,
и сякаш вече бях безсилен,
и безмощен за да продължа.
Една стихия трудно се успокоява,
една душа се пази със покой,
самата нота търси си октава,
а приказките – истински герой,
и знам любов не се продава,
нито се купува за безброй.
И таз добра е – плаче самотата,
времето секундите кове,
но друго няма тъй като жената,
сърцето, времето поне за миг да спре,
и няма нещо като любовта познато,
до болка дето във вените тече.
© Иван Бодуров Всички права запазени