Кладата на Самотата
Не искам пак да съм сама.
Тя - самотата - ме разяжда.
Огромна стая.Тишина.
И една страхотна жажда
измъчва тялото. Цяло
то е изпълнено със Нея.
Пресъхвам. И горя. И само
да пийна повече - не смея.
Защото ще експлоадирам
и малки късчета от мене
ще почнат бавно да умират
и тихичко да ми се смеят.
А след това - насмяти вече
изсъхнали и ожаднели,
се сливат във жена-момиче
със устни мъртво побелели.
Изпита. Бледа в тишината
горя, разядена от нея.
От Самотата. Да, самата
аз съм клада нейна.
И не смея да заспивам
да не изгоря напълно.
Самотата ме съсипва
и може би ще ме погълне.
Тогава ще възпламеня
от само себе си жаравата,
която с бавното си тлеене,
ще събуди в мене кладата.
Една искра ще трябва само
да пламна, изгоря изцяло.
И в този час ще дойдеш ти,
но аз ще бъда мъртво тяло.
Ще почнеш бавно да събираш
частиците по пода пръснати.
Във мене дълго ще се взираш.
И тогава ще възкръсна.
Зная, че ти ще ме потърсиш
но мене няма да ме има.
Защото в твоите мечти
идва вече нова зима.
А някъде на този свят
ще плаче друг за мене там,
където няма самота,
а само лято - вечен плам.
И няма аз да съм сама
на този свят, изпълнен с мъка.
Как искам да забравя всичко,
да няма никога разлъка,
която да измъчва тялото.
Да не пресъхвам и да бъда жадна.
А окрилена с обич цялата,
да се превърна в ангел.
И никога да няма Клада,
от самота възпламенена,
да съм твоя, да не страдам
и само ти да си до мене.
Прости. Изпепелена цяла съм.
И пак сама. И пак съм жадна.
Събудих се - кошмарен сън
сънувах, че горя на клада..
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марияна Жекова Всички права запазени