9.01.2021 г., 19:12 ч.  

Клетка 

  Поезия
613 9 28

Когато си отиде, онемях.

Започнах да мълча

със всичка сила.

И дращейки по своя собствен грях,

небето се превръщаше

в мастило.

Преписах си живота.

Също теб.

А сянката ми стенеше за утре.

Човек греши,

защото е човек.

И аз съвсем човешки

те загубих.

Светът стесни пътеките напред.

За сметка на това поех

нагоре.

Реших да бъда птицата в небе,

което не споделя

твоя допир.

Но тръгнала към тази свобода,

усетих тежестта на

небосклона.

Летейки, си мечтая за земя.

И клетка, във която да съм

твоя.

 

 

 

 

© Деница Гарелова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??