Jan 9, 2021, 7:12 PM  

Клетка 

  Poetry
582 9 28

Когато си отиде, онемях.

Започнах да мълча

със всичка сила.

И дращейки по своя собствен грях,

небето се превръщаше

в мастило.

Преписах си живота.

Също теб.

А сянката ми стенеше за утре.

Човек греши,

защото е човек.

И аз съвсем човешки

те загубих.

Светът стесни пътеките напред.

За сметка на това поех

нагоре.

Реших да бъда птицата в небе,

което не споделя

твоя допир.

Но тръгнала към тази свобода,

усетих тежестта на

небосклона.

Летейки, си мечтая за земя.

И клетка, във която да съм

твоя.

 

 

 

 

© Деница Гарелова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??