Клетка
Когато си отиде, онемях.
Започнах да мълча
със всичка сила.
И дращейки по своя собствен грях,
небето се превръщаше
в мастило.
Преписах си живота.
Също теб.
А сянката ми стенеше за утре.
Човек греши,
защото е човек.
И аз съвсем човешки
те загубих.
Светът стесни пътеките напред.
За сметка на това поех
нагоре.
Реших да бъда птицата в небе,
което не споделя
твоя допир.
Но тръгнала към тази свобода,
усетих тежестта на
небосклона.
Летейки, си мечтая за земя.
И клетка, във която да съм
твоя.
© Деница Гарелова All rights reserved.
Беше игра на думи( от вчера)
