Ключът - изваден от вратата,

отдавна е изсъхнала резбата,

браздите видни там чернеят

от времето безкрайно, безпощадно.

Облаци прах по пода се реят,

грознее разбридан, накъсан килимът,

завесата жълта все навън гледа,

ъглите развяват платна от коприна.

Една едничка мебел проличава

нейде застанала в средата,

ей го стола стар и овехтял,

ето я и нея, неговата сянка се обляга.

Неговата сянка на човека -

стопанинът на тази къща,

който всеки ден излиза и се връща,

нищо друго - да, едно и също...

От място на място без спирка прелитат -

кат птици през пролет, през есен, през зима,

отиват на някъде, нигде не стигат,

сякаш в илюзия празна се скитат.

Персона сред образи вещо пристъпва,

подминава наоколо пътните знаци,

в незнайна посока навярно отива,

решително търси свойте другари.

Весел тон сред всички върлува,

сломява сърцата - и млади, и стари,

право през него те преминават -

познати лица, душите едва ли...

Широки усмивки навред руменеят -

хора се смеят, край него лудуват,

в очите се гледат, но нищо не виждат,

помежду си общуват, но нищо не чуват.

И ето го стопанина отново върху стола,

нейде застанал там по средата,

изпълнен с мисли седи и чака

другарите да се качат по стъпалата.

И мигом примижи се светлината,
и човекът изпари се в тъмнината,

нужда няма те да чакат пред дъската,

щом ключът е изваден от вратата.