Когато
Последният добър човек си тръгна,
но никой не разбра какво се случи.
Промъкна се през процепите тъмното
и се отърси, като мокро куче.
Покапа по забравена усмивка,
която в миг повехна и изчезна.
На изгревът в разрошената грива
дълбоки тъмни белези извеза.
Два погледа опръска и дамгоса
в угаснала жарава да изстиват.
Ръце, които с нежност се докосват
накара във юмруци да се свиват.
Превърна тишината във омраза,
а всяка дума – във фалшива песен.
Една новородена пролет смаза
и сви гнездо във сянката на есен.
А някъде, извън света на здрача,
едно дете повярва, че когато
последният добър човек заплаче
сълзата му ще върне светлината.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
