Когато
Последният добър човек си тръгна,
но никой не разбра какво се случи.
Промъкна се през процепите тъмното
и се отърси, като мокро куче.
Покапа по забравена усмивка,
която в миг повехна и изчезна.
На изгревът в разрошената грива
дълбоки тъмни белези извеза.
Два погледа опръска и дамгоса
в угаснала жарава да изстиват.
Ръце, които с нежност се докосват
накара във юмруци да се свиват.
Превърна тишината във омраза,
а всяка дума – във фалшива песен.
Една новородена пролет смаза
и сви гнездо във сянката на есен.
А някъде, извън света на здрача,
едно дете повярва, че когато
последният добър човек заплаче
сълзата му ще върне светлината.
© Христина Мачикян All rights reserved.
