Когато се събудиш, не виждаш цветята,
които до преди си виждал в съня си,
когато се събудиш, не виждаш луната,
която е била красива, докато си спял...

Когато се събудиш, не виждаш дъжда,
който си усещал някак по гърба си,
когато се събудиш, не чувстваш аромата
нито красива, опияняваща миризма...

Вървиш някъде някога, мислиш, че е деня,
а то се оказва някаква там дупка в съня,
който не искаш да прекъсваш просто така
и минаваш бързо, не мислейки, че е реалността...

А то не било, ами си пропуснал картината на живота си,
която си оцветил в измислени твои цветове,
смятайки, че точно те, със сигурност са правилни
и сам си си вярвал на гонене със самотна суета...

Когато се събудиш, не чуваш птиците,
пеещи красива, нежна и чиста мелодия,
А виждаш само някакви черни гарвани,
чакащи да изкълват твоята мнима съдба...

Когато се събудиш, не виждаш светлината,
която ти даваше слънцето само в съня...
И тогава не чувстваш никаква топлина,
която ти даваше в сънното мечтание лъча...

Когато се събудиш, не чуваш и думите,
които ти нашепваше нечия скъпа душа...
Събуждайки се, сякаш умираш сам някъде,
малко по малко, угасва твоята светлинка...

Когато заспиваш, си мислиш за случките,
запълващи твоята объркана, болна глава,
изчезваш някъде там, в  далеко отвъдното,
което ти отне всичко без да знаеш това...

Когато се събудиш, виждаш истината
на твоята достигната уж сбъдната мечта...
Когато се събудиш, разбираш, че си сама,
както винаги си била сред тях – другите...