В нощта, когато отново бях сама,

за тебе аз си мислех...

Втренчена дълбоко в пълната Луна,

за ново начало аз копнеех...

Нахлуха в мислите ми спомени,

усмихнах се с много тъга.

Нещото, което така ни промени,

бе щастието, когато сме сами.

Любовта ни бе тъй искрена,

тъй дълбока, и безкрайна сякаш...

От това чувство бях измамена,

заслепена, не видях как бягаш.

Сякаш страх от нещо истинско,

страх от реалността те гонеше.

Мислех си, че любовта ни е по-силна от всичко,

без да знам, че болката зад  ъгъла ни дебнеше.

Ти си тръгна, без да кажеш сбогом,

без да ме предупредиш...

Тогава животът промени се мигом.

Но не разбрах, че най-важното е да се бориш.

Сега живея в сянката на миналото.

Живея с надеждата да те видя отново.

Дните минават, но болката не си отива.

Дните минават, но теб все те няма...

И стоя, загледана в пълната Луна,

облаци покриват осветеното небе.

В тъмнината отново за теб си мисля,

за тъгата, бягството и любовта...