когато тръгнахме към края
бяхме влюбени с нея,
винаги гледахме се в очи
и вървяхме без времето да пречи,
на пътните ни маркировки
мисли и телесни дресировки,

в пътуващата бърза сладост
аз съм върнатият гост,

човек пътуващ към началото
когато близо повече от всякога е тялото,
като спомени в една посока
реалност видима от два облака,

началото ли придърпва нас
или ние него викаме,
чувам може би следващият глас
отвеждащ ме и от дъжда който чакаме.

Рашко Ив. Марков