Когато търкули се слънцето
Когато търкули се слънцето стръмно на запад
и залезът белите облаци с дъх оцвети –
ела на верандата с няколко стръка от лапад
и две чаши вино за нашите вечни мечти.
Недей от покъщнина зор да си даваш до мрака.
На моето рамо подпри уморена глава.
За миг да погледнем – над покрива там, през листака,
към тази далечна и свята за нас синева.
Орахме я дълго – с молитви и сънища бели,
но тя и до днес маргаритка една не роди.
Пришествие чакахме. Чудни слова, невалели…
И топла погача, поръсена с ярки звезди.
Прегърби се времето, сякаш на обръч повито,
и вятърът-старец разшета се прах да мете.
Пийни си от виното! Става след миг ветровито!
И нека отгоре погали ни Бог ако ще…
Тъй както сме двама, и Той ще ни грабне без време.
С презоблачни длани ще стопли душите ни в храм.
А щом и до днес ни люлее тоз поглед неземен,
то сигурно вече сме в Рая, но някак отсам…
Сълзите напират. И есен последна дъждува.
Жълтее по хребета. В сивия плочник плющи.
А някъде – горе – небесното цвете ни чува!
Цъфти, прецъфтява. И сякаш отново цъфти…
Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Ведрин Всички права запазени
