Когато търкули се слънцето стръмно на запад
и залезът белите облаци с дъх оцвети –
ела на верандата с няколко стръка от лапад
и две чаши вино за нашите вечни мечти.
Недей от покъщнина зор да си даваш до мрака.
На моето рамо подпри уморена глава.
За миг да погледнем – над покрива там, през листака,
към тази далечна и свята за нас синева.
Орахме я дълго – с молитви и сънища бели,
но тя и до днес маргаритка една не роди.
Пришествие чакахме. Чудни слова, невалели…
И топла погача, поръсена с ярки звезди. ...