Небе обсипано със звезди,

полумесец над света изгря.

Из сребърна трева то изникна.

Безформено, без черти,

освен две големи кухини.

Жената в Бяло появи се,

огледа го с лице безлико,

внимателно в шепи взе го,

из долината го понесе.

Ето, че лъч светлинен нощта прониза,

огря съществото, окъпа го в злато,

кухини му със светлина се изпълниха,

очи му даде той.

Когато мъникът в локвата себе си съзря,

буйно в шепите се размърда,

жената в Бяло постави го,

върху пъстрата трева.

То се затъркаля, бързо,

до своите стигна,

те приеха го при себе си

и веднага към хоризонта понесоха се те.

Ето, слънце вече бодро засия,

ден е!

Мъникът наш вече на крака,

на лице му вече носле и уста.

Очи му тъмни, искрящи,

като небето нощно.

Със себеподобни се то сближи.

Цялата долина покориха,

от хълмовете, до реките.

От горите, до ливадите. 

От планините до полетата.

Съществото помаха на Жената в Бяло:

-Ела, ела! Виж!- викна то.

Тя дойде при него и той протегна ръчичка малка 

към безграничната пустиня.

Пустиня зад хоризонта се откри,

без следа от трева,

без следа от вода,

без следа ни от живота и смъртта.

-Натам не ходи- рече му Жената в Бяло- Самота те чака.

-Защо? Омръзна ми в долината. Вече всичко знам:

от хълмовете, до реката.

От гората, до ливадата. 

От планината до полето.

Но там… Там не съм бил.

-И не бива- отвърна Жената в Бяло.

-Защо?

-Стига ти толкова, знаеш достатъчно.

-Не! Не стига!

То побягна към пустинята, Жената в Бяло след него хукна.

но тя не можа с пъргавостта му да се мери.

Из дюните се то изгуби.

Там той се скри, надалеч,

където тя не можа да го открие.

Тогава изведнъж из пясъка изникна,

огромна змия червена.

-Ела при мен- изсъска му тя- Компания ми прави.

То се изкуши,

в змийската прегръдка попадна, 

тя ухапа го,

пусна чернилка в душа му,

ярост и омраза превзеха го,

изкърши глава й, разкъса тяло й,

в кръвта й алена се изкъпа.

Почти обяд настана,

жар пустинята обсипа,

из дюните крачеше той,

вече оформен в образ човешки,

кожа му в цвета на пясъка,

с кръв засъхнала,

коса му дълга, тъмна,черна,

лице му сухо, строго,

очи му сиви, мъртвешки.

Тогава настана буря,

Небесата се разцепиха,

от тях слезе дракон величествен,

пред него се яви.

-Кой си ти?- попита изумен нашият герой.

-Това не е важно. Въпросът, който да си трябва да си зададеш е: кой си ТИ?

-Аз… Име нямам.

-Не това питах, момче! Кой си ти?

Буда или Папиас.