Консуела...

 Консуела...

   (от вечните моряшки истории

   разказвани в кръчмите)

Мил спомен ме прободе остро,

за чуден незабравен остров –

захвърлен южно в Пасифика

в красива островна верига...

Креолка с цвят като канела

ми каза: аз съм Консуела...

Жасмин в косата си забола –

тя беше чак до кръста гола...

Във островната си държава

известна беше тя тогава:

магьосница, но от добрите,

със всички тайни на жените...

И знаеше съвсем подробно,

(когато беше ѝ угодно),

как с чар дарен от боговете –

от разум да лиши мъжете...

... Ръмеше здрач в оранж и злато

от залеза... Като излято

бе тялото ѝ... Съвършена!...

Загадъчна като Вселена...

А уморен от урагана

люлееше се Океана:

– вечерен бриз, красиви палми,

и шепот тих на нежни псалми...

На фон на залез черно – ален

от вятър подлудял разпален,

вълшебен беше силуета:

от палми  с цъфнали дървета...

... Потръпна в мен изящна струна,

когато страстно ме целуна

и гъвкава като газела

пак каза: аз съм  Консуела,

ела със мен да ти покажа

и красотата на пейзажа,

но още и любов какво е

на тялото самотно, твое...

... И я последвах със доверие,

обзет от страст и суеверие:

тъй в спомените да я нося –

за цял живот ме омагьоса!...

Но щом на сутринта предложи:

 –„Ти тука да останеш може” –

не знам защо отвърнах остро,

че тесен ми е този остров...

... Животът?...

Той!?...

... Почти минава,

какво да кажа: „Съжалявам,

че няма да се върна вече –

на оня Остров... В нея вечер...”

Едно време  в Пасифика.