В тъмна стая – огледало,

а в него врязан силует –

ридаеща жена безмълвно

в ръце си стиска амулет.

Навън е буря.

Навън е страшно…

А пристанището – все тъй празно

на надеждата крещи:

„Морето днес, не е щадящо!“.

Тежка е съдбата на жената,

орисана от любовта на моряка.

Пред прозореца съвсем сама

от сутрин до вечер – го чака тя…

И рана веч отвори ѝ се на ръката от захвата,

с който амулета не изпуска тя,

но какво е рана на ръката

пред онази болка, тлееща в душата!?

Навън е буря.

Навън е страшно…

Някъде съвсем наблизо,

свирепите вълни са в надпревара

коя по–напред живот човешки

в капана си ще вкара…

Свещта догаря – нощта не свършва!

Една жена се моли тихо…

В леденостудената си пазва –

морето прибира поредния удавник.