Копнежно...
Копнежно...
Ще се науча да кървя и да не викам -
сред хиляди души във самота,
ала до смърт ще те обичам
и ще цъфтя дори през есента...
Пред мене легна дългата постеля
на времето, помитащо реки,
как лутах се, докато те намеря
облечен в блясък от звезди...
Във мен пося любов, надежда -
покълнали за утрешния ден,
а в сенки на мечти изглеждаш
така реално, сякаш си до мен...
И сякаш отсега започват
копнежи в мене да туптят,
пулсирам с цялата си нежност -
със ритъма на топлата ти гръд...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радосвета Петрова Всички права запазени
