Безумство е някак.

Чак не мога да пиша,

драскам рими в остатък

и не мога да дишам.

Умирам, убивам и още

от липса на обич ранявам.

Крия се там някъде нощем,

от болка страха си заравям.

 Там някакви капки се стичат.

Сълзи, пот и кръв се примесват.

Но защо, щом две сърца се обичат,

на невярата в примка увесват?

Мисли злокобни се впиват

и разяждат моето сърце.

Всяко чувство прекрасно убиват,

ставам безпомощна като дете.

Обвинявам съдбата нечестна,

но в този миг от кошмар се събудих.

Било сън и страхът ми изчезна,

а целувката твоя всичко лошо прокуди.