Котаракът...

                               Котаракът...

Тъй случва се, че след подялба един нещастен все остава.

На теб се мелницата падна, на мен пък котката ни стара.

Ще грабна своите парцали, да търся синьото си лято.

Че тук от хората ще прося, а мойта чест я пазя свято.

Тогава в тази суматоха, човешки глас ми проговори.

Аз поглед вперих в котарака, туй който иска да оспори.

Когато те обхване слабост, ти глътка въздух поеми.

На силния предай си дните, по неговия план върви.

Така се случват чудесата, отворих своите очи.

Жена съзрях с кръв различна, до мене сладичко да спи.

Къде уловката да търся, виновен е езикът мой.

Така превърнах този в чизми в нейния голям герой.

И той сега до нея мърка, а аз не струвам пет пари.

По нея целият изгарям, но туй какво ще промени.

Съвсем не мисля ориенталски, защо не проведем анкета.

Мъжът решителен, първичен, до край ще люби Жулиета.

С жаден поглед я изпивай, а тя пък своя не сведе.

Тогава знай, за друг блуждае и дух, и плът ще отдаде.

Ти трябва често да я "дразниш", лица да ù разкриваш нови.

Към теб съвсем да не привиква, че навикът страстта ви трови.

Единствен май човек съзира, напук на своите дела.

Че в най далечна перспектива, ще срещне някога смъртта.

И пак в нощите се буди, все мисли, планове крои.

Кога ли времето ще стигне, кое е важно да реши.

Мен утрото на път ме кани, ще срещна някъде деня.

На кея корабът ме чака - Вдигнете белите платна!

Ще грабна своите парцали, да търся своята изгора.

За любовта така ми нужна, каквото мога, ще го сторя.

На истинската ще ù стигне сърце любящо, мъжка чест.

Лицето ù така ще грее, кога притихваме нощес.

И мене тя ще заобича, и няма често да ме хули.

За мен е важна тази мисъл, че имам за това заслуги.