Съботата ли да бе, не знам, та него ден вървя из парка.
Пред мен поляни нацъфтели в пауново-богати шарки.
Не щеш ли, от едно дърво дочувам мяукане протяжно.
Ах, пусто котешко тегло. На помощ да се притека е важно.
Незнайно от кога така стои си там и пее соло.
Незнайно от кога и аз се мъча да го привлека надолу.
И мячи то, и мяча аз, но де ще му излезе края..
Ще трябва, рекох, срам не срам, маймунската да го играя.
Минават хора. Отминават.
И равнодушно проследяват драмата.
Как не пристъпва даже колебливо
поне един, еб@х му мамата.
А колко други преди мен дочули са апела жален,
не трепнали обаче те, заслушани в плача печален.
Мърмори някой под мустак в тълпата от бездушни твари:
То някаква си котка там, човек да беше - да го жалим.
Завърши все пак тоя ден, за мен и котката благополучно.
Аз с осем шева се прибрах. И с истина една научна.
Човекът е Човек, когато покълне в него състрадание.
До тоя миг е нищо повече от всяко мяукащо създание.