Коя си ти?
Намръщена, безмълвна.
Позната си ми, но и безкрайно чужда.
Свила устни в грозната си гримаса,
със сбръчкано чело и веждите си във
една събрала.
Гледаш ме и искаш нещо да ми кажеш, а?
Май се сещам. Нещастна си! Нали така?
Но това май никак не те учудва. Само кимаш
и още повече се сбръчкваш.
Кисела си ми и някак даже зла,
но в очите ти блести една мъничка сълза.
Тя бавно се отронва от очите ти красиви,
макар сега и доста дяволити.
Нежно по бузата ти се търкулва и
тихо на земята тупва.
След нея друга няма да последва,
просто си прекалено затворена
и ледено студена.
Стена висока около себе си
си построила и аз не мога да я бутна,
нито над нея да прелитна.
А виждам, че доста рицари са се борили
със стената, но ти непревземаема си я създала.
И със заклинание си
си заключила сърцето. Обрекла си го -
в гърдите ти самотно, безмислено да бие.
Дори онези, които десетки пъти го разбиха,
не успяха както теб да го затрият.
Навеждаш изморено глава и знаеш, че съм права.
Чак се ядосваш, че всичко съм разбрала.
Поглеждаш ме с ненавист и искаш да мълча.
Не искаш помощта ми, казваш ми да си вървя.
Аз няма да си тръгна и при теб ще си стоя.
Тихичко ще ти повтарям: "Коя си ти?
Накъде си тръгнала,
без вярата си, без мечтите си, без любовта?"
© Калпазанка Всички права запазени