Край камината...

Ей, да напалим огъня в камината

и пламъците да роят искри,

седни до мен и Времето изминато

да върнем, и с легендите дори...

Гушни си в мен задъхана и топла

и устни зажадняли ми подай

с гърдите си под шарената рокля,

и заедно със мен си помечтай!...

И сенките ни, двете, по стените

да затанцуват слети във едно

в обратната поредица на дните,

с до днес не дотанцувано танго...

... От огъня нощта ще се разрежда,

отвън ще свири вятър пощурял,

ще стъквам аз главните със надежда

да лумнат в пламък жив, недогорял...

Но огънят накрая щом загасне

и ни обгърне ласкаво нощта,

ще светят само твоите прекрасни

очи с невероятна красота...

Загледан в тях: зашеметен, обсебен

внезапно от чаровният им свян,

ще те целуна в мрака непрогледен

от лудост и от нежност обладан...

---И дълго аз ще галя в тъмнината

овала на разкошните гърди,

със ореолите им тъмни във средата,

примамни като мигащи звезди...

Когато във страстта задоволени,

притихнем уморени в любовта,

ще търся въглени неугасени,

разравяйки със пръсти пепелта

със вярата, че не угасва нищо

и всяко въгленче ще съживи-

изстинало отдавна пепелище

ако раздухам старите главни...

01.04.2013

Коста Качев.