Кратка вечност
Дори да обичам, аз няма да кажа,
защото е трудност и много боли.
От думите тичам, събирам багажа
на чувствата остри в нелепите дни.
Не знаем какво е, пилеем и трием.
Целуваме диво… Плътта ти гори!
Сърцето прелива, а ние се крием
и ударно пием минути – нали?
Сърцето отвличам и вече си моя,
не искам да бъда в живота ти ръб.
Детето закичих с венеца на зноя,
където с усмивка наричаш ме скъп.
Сега те целувам, римувам света ти.
Копнея за име, издялкано в лед.
На огън робувам и галя деня ти,
а глуха пътека ме води към теб.
И ето ме, тук съм, до думите голи.
Не мога да пея на изгрева бял…
Успял да избяга от мъки, неволи,
човекът ме моли. Ще бъда ли цял?
И вятърът вече утихна, любима…
Завесите падат – очи затворѝ…
Усещай наслада. Защото си рима.
И винаги моята обич бъдѝ.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
