“Краят на всички пътеки”

Ако ти кажа колко тъмнина

пред очите ми е спряла

и как самотен съм сред тишина...

Ако разкажа колко болка е видяла,

колко сълзи, колко празнота...

в една пречупена душа!

Ако узнаеш колко е валяло,

колко хладни капките са днес

и как в небето слънцето е спряло,

а само как то грееше над нас...

За мен и теб лъчите си би дало!

Ако сред нищото откриеш красота

и с две ръце нов свят ти създадеш...

Едно начало и вечна светлина

и хиляди звезди в нощта да донесеш...

Не е закъсняло щастието сега!

Дори в очите сълзи да блестят

и мрачни мисли да те сполетят...

Любов и радост пак ще донесат,

от миналото сенките ще разрушат,

от бездната душите ще се възнесат.

Сред прах дори и пламъците спят,

но те за нас до края ще горят!

Аз зная колко много премълчах –

минути, часове, години, векове...

Запазил болката си, тънеща във страх –

добро и зло тя можеше да донесе...

Не знаех нищо – затова се спрях!

Покрих с воал... мълчание аз своето лице,

затворих във окови и разбитото сърце

и част по част загубих и последното парче,

което търсех в пясъка и в синьото небе.

То можеше единствено напред

не само себе си...

дори и мен да поведе!

Но нищо не намерих

дълбоко в себе си

и нищо не открих!

Очите натъжени –

с глава наведена,

с последни сили

опитах да напиша стих!

От болка сътворени думи,

от мрак изплували сълзи

и път пресечен и път без край!

И нищо друго не остана,

освен в сърцето много да боли!