Отново тук се срещаме... след вечността,
нима забрави онова дърво,
което ражда плод, заключил в себе си страстта?
Да, днес съм малко по-различен,
различна си и ти,
тъжен и не толкоз ироничен,
спомняш си, нали?
Да, ние сме, нима забрави моите очи,
обречени сме... да се срещаме,
в безкраен цикъл от съдби.
Ще вкусим, ще ни прокълнат...
ще страдаме, ще ни простят... ще отболи.