Властва той от кулата на своите суети,
а тя не може нивга да го доближи,
защото в гърдите му бие камък, а не сърце
и няма как чувствата да разбере.
По заник тя го чака да се появи, но не успява да го зърне и уви -
копнежите остават без призор,
колкото и да гасне под мътния простор.
Понякога той хвърля отгоре зрънца надежда малка и тя - скитница неприслонена, приема ги и жадна пак се връща в захлас под кулата в уречения час.
Ясно ѝ е - фалшива заблуда е това.
Израз на гордост, на бягство от неговата суета.
Защо отива тогава пак да се рани
От егоцентричните му, безжалостни стрели? ...