Кула от надежди
Властва той от кулата на своите суети,
а тя не може нивга да го доближи,
защото в гърдите му бие камък, а не сърце
и няма как чувствата да разбере.
По заник тя го чака да се появи, но не успява да го зърне и уви -
копнежите остават без призор,
колкото и да гасне под мътния простор.
Понякога той хвърля отгоре зрънца надежда малка и тя - скитница неприслонена, приема ги и жадна пак се връща в захлас под кулата в уречения час.
Ясно ѝ е - фалшива заблуда е това.
Израз на гордост, на бягство от неговата суета.
Защо отива тогава пак да се рани
От егоцентричните му, безжалостни стрели?
Може би обича тя да я боли.
Всъщност иска при наказваш злодей да се прислони -
и така да го превърне в друг, мил образ на нейните трепети...
Да се опита да го промени,
а ако не успее - себе си и него да унищожи.
И това ще свърши неслуки и молби
От прокобата му най-накрая тя ще се освободи.
© Veronika Mihova All rights reserved.
