Къде е Изворът на белоногата

Безгрижен и млад бях и много грешах,

и стихове пишех, и просто летях,

унесен в мечти със радост и смях.

Във прелест цъфтеше, от слънце огрян,

край мене животът прекрасен и мил

и леко ми беше, бях вечно засмян.

И спорехме често със чичо Запрян,

музеен уредник във Харманли град,

понявга го виждах в ботуши обут

да шляпа в полето, унесен кат луд

да рови и търси старинния град,*

заровен тъдява по тези места.

Начетен той беше, за всичко бе вещ

и знаеше много, бе учил в колеж.

Разказваше често за разни неща:

за чудни легенди – предания все,

за стари, отминали веч времена.

Със радост го слушах, приятно ми бе...

И спорехме ние със чичо Запрян:

къде е везирът, чадъри прострял,

край Харманли град или в поляните там,

далеч от Марица, на стан е поспрял

край Бисерча село? Хей тука отсам!**

И изворът де е, превърнат в чешма

по негова воля, да помни човек

къде е наливала в менци вода

Гергана и де е вградена навек

герганина сянка под каменен зид?

Отсам ли, или зад голия рид?...

За справка Славейков посочвах тогаз:

– Тука ясно го пише, виж! - казвах му аз –

не пише ли Бисерча тука, кажи?

Де Харманли виждаш? Приятелю, ти,

ти май си измисляш, признай, не лъжи!

При Бисерча село той смаян е бил

от момина хубост и вярна любов...

Хей тама във злато искрили коси,

синчецът в очите потрепвал в лъчи.

Везирът ги жадно с поглед ловял.

И чудо! Почувствал се силен и млад

и някой го сякаш за полет зовял

в просторите светли, над целия свят.

Горкият за нежност и ласки копнял,

но стар бил и хубост такава е грях

в харем да затвори, да вехне кат цвят.

От жегата потен свалил бе чалма,

обвита във злато, сребро и атлаз

и казал високо, високо на глас:

– Тоз извор го искам, да бъде чешма!

И после със наниз жълтици дарил –

Гергана до село проводил е чак,

да пази честта ù от свой и от враг...  

Приятели бяхме със чичо Запрян

и дойде ли в село, ще дойде при мен.

Уверен и бодър, и вечно засмян

започваше спора със нов аргумент.

Цитираше Петко и Пенчо дори...

За „Кървава песен” и”Ралица” все

говореше мъдро и вещо съм плам –

за чистата обич, за светлия блян.

И дето  сърцата не може смъртта

да сложи в раздяла, щом обичат се те,

щом грее сияйно над тях любовта.

И вместо раздяла, тя пак ще ги сбре      

във стройна калина и явор клонат...

Вовек неразделни във бор и ела,

тя сбира ведно две любящи сърца!

На стихове нежни любител бе той,

четеше Славейков - и син, и баща.

Говореше често за нежност, любов –

великата тайна – сърдечния зов...

Той виждаше ясно някъде там

Гергана кат бисер - мъниста, синчец

в полето гальовно от слънце огрян –

кат цвят от иглика във златен венец.

Как сребърни менци блестели в лъчи,

как жадно везирът е пиел с очи

невиждана хубост и чувствал се млад

омаян от прелест и порив крилат...

Но той да погуби невинния цвят,

отскубнат от корен, нахалос не щял.

– Приятелю, в грешка си! – казах му аз –

от момина хубост, от вярна любов

останал е трогнат везирът велик!

Че волята горда свободно се рей,

не иска прегради – живот бледолик,

обсипан във злато, елмази дори,

де всичко насила цъфти и живей,

бледнее и вехне, и птичка не пей!...

Душата му нежна, душа на поет,

извая ни спора  във строен куплет,

от рими и ритми във дъхав букет,

букет от латинки и жълт минзухар,

изпъстрен със астри, божур и шибой –

с на муза крилата божествений дар

словата във песен нареждаше той:

„...На сребърна лента, де пътят се вий

помежду Ибибча и Харманли град,

там, дето небето на изток светлей,

под китка дървета от явор и бряст

е имало мраморно бяла чешма

и Бисерча село е друго било –

не днешното, както си мислим сега...

Там в потайните доби на звездната нощ

и днеска Никола, безумен в копнеж,

разплаква цафара, пробожда със нож

сърцето ранено, обвито във скреж.

От звездни простори заслушан, духът

свободен се рее и стига върхът

и в менци се лее кристална вода,

сребриста кат момина бистра сълза,

и бели си ноги в коритото мий

Гергана кат нимфа в нощта.

И тайнствено – нежна, мистична луна

разстила в полето сребриста вода

и призрачни дружки им махат с ръце,

безгрижно игриви занасят се те

със двамата млади със смях от сърце”...

Безгрижен и млад бях и вечно засмян,

нехаех към всичко, високо летях

и беше ми леко, душата ми в плам

се рееше смело във порив и блян

и често аз спорех със чичо Запрян

на тема: чешмата къде е била,

край Бисерча село ил Харманли град?

Едва ли е толкова важно сега,

по-важно, че вечно останал е млад

духът на Гергана, зазидан във стих

от дядо Славейков.  Прекрасен и чист,

изваян от ритми, неземно красив

сияйно да свети вовеки веков.

Лика ù сияен ни той завеща,

кат пример за вярност и обич, и чест...

Не питам къде е чешмата  била!

На мен ми е тъжно и болно сега,

че тънат в забрава поети – певци,

изконни народни идеи и мечти,

сменени със други от чужди земи,

угасват ненужни, не струват пари!

Но техните песни – на син и баща,

на Петко и Пенчо – ще дават крила

на много поети у нас и в света.

Те пример са ярък на доблест и чест, 

на вярност и обич – народна любов.

А тази ми песен е моят поклон

пред тяхната памет и песен, и стих...

-------------------------------------------------

*В местността „Калето” на с.Изворово, Хасковско, е съществувала римската станция Castra Rubra. Цялата местност "Калето" представлява огромен комплекс, който е бил обитаем още през неолита.

** В края на петдесетте години на миналия век се бе разгорял спор

между Харманли и с. Бисер за мястото на „Изворът на белоногата”, възпят

в  едноименната поема на П.Р. Славейков.

*** Сегашното село Бисер се е казвало Инджели и е било турско.