Кълбото на съдбата
Кълбото на съдбата
Понякога боса в нощта се скитам,
не усещам пареща болка в нозете,
вървя напред и нищо не питам,
само ударите чувам на сърцето.
Навлизам във мрак непрогледен,
тишината сгъстена коварно мълчи
и знам, че някой с поглед леден
ще забие в гърба ми отровни стрели.
Свита в разноцветната есенна нощ,
размотавам на съдбата кълбото ù сиво,
лепената стомна – неведнъж
в ръцете съм стискала грижливо.
Понякога мътни струйки изтичат,
в шепите жадно аз ги събирам,
сърцето изчиства мътилка и тиня
и пия отново водата ù жива...
Две очи ме очакват на стръмното,
живителна струя нахлува във мен,
небето потъва внезапно в тъмното
пред изгрева бял... на новия ден...
Тишината се свива гузна зад ъгъла,
загърбила тайните си намерения,
а ние отново с тебе прегърнати
ще намерим в любовта вдъхновение.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
