Днес пак от сляпото небе

изплува ладията на деня.

От бойниците-хоризонти

тромпети строги закрещяха,

петли раздраха сивата мъгла,

и светлина се втурна по земята.

Пових отминалата нощ,

грижливо в облачната пелена я скътах,

погалих я, а после спрях.

Приседнах тихо на дивана,

заслушах се и чух звъна

на утринния извор на живота,

да сложа шепи в него не посмях -

там скачат златни рибки на съдбата.

Кал, камък и вода видях

да падат със звездите прашни,

на края на света аз чух -

ръмжат във хор хиляда великани.

Пак утрото протягащо ръце,

безмилостно разкъсваше, душеше,

убиваше и грабеше нощта,

а славеите пееха с наслада.

Изтръсках в дланите съня,

огледах се във старо огледало -

видях - човекът се събуди и засмя,

прекрачи прага и се втурна в бяло.

Георги Карадобрев