Към изгрева
Когато си отидеш без да кажеш нищо –
аз ще те обичам!
Когато думи не останат
и сълзите свършат –
животът продължава,
а аз пак ще те обичам!
Ще ме срещаш по картини и в усмивки,
ще се лутаме сред пътища и светове.
Вълните ще разсеят мръсните покривки,
дъгата ще постели нови цветове,
… или пък не?
Понякога като сънуваш пролет
и устните ти кротко шепнат стих,
внезапно ще препуснеш в бурен полет,
а долу аз ще те последвам тих.
Звезди в сумрàк ще паднат мнимо,
роклята червена ярко ще те отличи.
А ти на свещ ще пиеш бяло вино,
премрежено сияние ще дириш със очи.
И когато си представяш мен,
как те нося изтощена –
ще се отпущаш в този плен-
опиянена,
докато нощта не се обърне в ден.
Тогава с риза от коприна
ще те завия, ще те погледам уморен,
тъжно с изгрева ще си заминa
срещу полъха на вятъра студен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мартин Димитров Всички права запазени
...
