Към себе си...
Наведох се почти, като в поклон
да чуя как скимти един несретник,
помолил за храна и за подслон
изправения гордо в мен, проклетник.
По спомен, (или навик) жалостив съм.
Склоних да му помогна с ясна мисъл,
че щом се влачи бос и скъсан,
съдбата нему друг я е написал...
Уви, за мое чудно изумление
човека ме погледна и се смръзнах!
На лик досущ е, сякаш мене -
небрежен, тъжен и небръснат...
И някак се досетих отведнъж,
че станал съм предател и доносник
на себе си, а думата на мъж
е повече от клетва и във Господ!
Подадох си ръка и се надигнах.
Илюзията всъщност е лъжа,
в която ако вярваш е обидно
и плащаш си за болката с душа...
Усмихвам ти се малко носталгично
понеже огледалото се счупи.
Погледнато сега, ще е цинично
любов с молитви да си купиш...
А аз ще натоваря на гърба си,
изпросилия залък и подслон,
тъгата му, погребана без кръст,
че няма да си неговият дом...
Стихопат.
©Данаил Антонов
18.01.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
