diesto (Данаил Антонов)
979 525
19.01.2023 г., 6:19 ч.

Към себе си... 

  Поезия » Любовна, Философска
241 6 9

Наведох се почти, като в поклон
да чуя как скимти един несретник, 
помолил за храна и за подслон
изправения гордо в мен, проклетник.
По спомен, (или навик) жалостив съм.
Склоних да му помогна с ясна мисъл,
че щом се влачи бос и скъсан,
съдбата нему друг я е написал... 
Уви, за мое чудно изумление
човека ме погледна и се смръзнах! 
На лик досущ е, сякаш мене - 
небрежен, тъжен и небръснат... 
И някак се досетих отведнъж, 
че станал съм предател и доносник 
на себе си, а думата на мъж 
е повече от клетва и във Господ! 
Подадох си ръка и се надигнах. 
Илюзията всъщност е лъжа, 
в която ако вярваш е обидно 
и плащаш си за болката с душа... 
Усмихвам ти се малко носталгично 
понеже огледалото се счупи. 
Погледнато сега, ще е цинично 
любов с молитви да си купиш... 
А аз ще натоваря на гърба си,

изпросилия залък и подслон, 
тъгата му, погребана без кръст, 
че няма да си неговият дом... 

 

Стихопат. 
©Данаил Антонов 
18.01.2023


 

© Данаил Антонов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??