Към Зюлфие
Към Зюлфие
Аз някога танцувах, Зюлфие.
Животът бе за танци и наслада.
Не бях богат, но вече със дете....
Катерих се дори когато падам.
И танцът ми рисуваше деня.
А нощите ли? Бяха прагматични.
В една неосъзната красота
се сбъдваха мечтите ми първични.
Но не в сълзите давих своят ден,
а в танци и веселие безкрайно.
Сега не мога да се разпозная в мен.
Не е нарочно, но не е случайно.
По бръчките ми вече се чете,
че танците изпиват ми душата.
Усмивката ти, кой ми я отне?
Забавата е вече непозната...
Как закърняха мойте сетива,
подвластни на процесите реални...
Сега съм, Зюлфие, като скала,
втвърдила се от спомени безкрайни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
